Wiseacre`s blog

Току що, с един ден закъснение, промених страницата, посветена на автора на блога. Нищо особено – една цифричка, но трябва да сме актуални. Сега, отпивайки от още топлото кафе (да, да пия кафе докато Сънчо приспива децата), се замислих какво беше преди десет години.

Тогава работата ми беше на 150 километра от сегашната. Нищо и никаква, въпреки голямата фирма на работодателя, за 120 лева месечно, при осем часов работен ден. Ако имаме предвид инфлацията сумата се равнява на около 200 лв. днешни пари. Избрах си я от три варианта и, ако се замисля, не съжалявам. Тя постави началото на поредица от стъпки, които ме отведоха до „точка“, в която не съм мислил, че ще бъда. Освен, че това ми беше първият трудов договор в живота, тогава в главата ми започнаха да се зараждат мечти. Една година по-късно мечтите бяха избухнали в буря и преливаха навсякъде около мен.

Тогава исках същите неща, както сега. Малко по-късно хората около мен ми вменяваха желания които нямах. Тогава просто исках да си върша работата добре и Нели, която най-после се върна в България. Нито едно от двете не стана – вижданията на шефовете не съвпаднаха с моите, а Нели ме отсвири. Може би защото не исках да мия чинии или да работя по строежи, само и само да съм в чужбина. Случиха се много неща, но нали говорим какво е било преди десет години?

Тогава обаче беше студена зима. Градусите падаха доста под нулата, в Пловдив веднъж стигна до минус 20. По онова време работех в стая с едва мъждукащо парно и духащи прозорци. Надвечер си слагах шала на кръста под пуловера, а на спирката се крих в един вход да чакам автобуса. Само майка ми, която иначе ме гони да се закопчавам като излизам може да разбере какъв студ съм събирал. Но погледът към бъдещето ми даваше сили.

Тогава понякога губех кураж. Когато след 22:30 вечер си тръгвах (да, случвало се е и рано да си тръгна, а не както сега по светло … сутринта) поглеждах портиера и си казвах „Край, до тук беше. Няма смисъл. Зарязвам всичко и ставам портиер.“ На сутринта вече бях на друго мнение. Да знаете, че прекаленото висене пред компютър е вредно …

Много неща се промениха от тогава. Загубих мечтите си. Онези, от онова време. Сега зная кой съм, какво мога и какво искам да постигна с даденостите (природни и заработени), които имам. Вече не искам да скачам на височина, искам да скачам на дължина. Не искам да катеря баири, а да тичам по поляни. Защото знам, че така ще стигна по-далеч, а няма буксувам на място.

Защото тогава бях на 27, а сега съм на 37.

Вижте също:

1. Мобилен от 6 години
2. МОМ 2003 – пет години по-късно. Имало ли е измама?