Wiseacre`s blog

Изядох си лазанята, която обикновено поръчвам по Интернет, когато съм на работа и излязох на тераската да запаля една цигара. Най-после я бяха докарали толкова препечена, колкото ми харесва. Лазанята, не цигарата. Облегнах се, дръпнах малко дим и се размислих.

Опитва се да вали. Опитва се да се образува лека мъглица. Докато се любувах на вечерята си, доставчикът е трябвало в това време да се прибере в заведението, след малко повече от половин час да се отчете и да си отиде вкъщи. Аз, след като си допуша цигарата ще се прибера на топличко и ще седна пред компютъра, докато шофьорите на автобусите, които минаха по улицата трябва да довършат курса си. Късно е – сигурно им е последния.

Преди няколко месеца, пак в такова време, докато разширяваха входа на паркинга отсреща си спомням, че казах на един колега: „Ех, Данчо, има хора, които вършат по-гадна и по-тежка работа от нашата, но за по-малко пари. И тези хора имат семейства …“ Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам от заплатата си …

Просто тази вечер, докато още си спомнях вкуса на лазанята, ми стана горчиво-смешно при мисълта за онези блогърски, пък и не само, писания според които било разкошно да работиш пред компютъра вкъщи. В епохата на Интернет трябвало да сме щастливи заради възможностите, които технологиите ни предлагат. Сториха ми се цинични и съветите от сайтовете за търсене на работа, които ви учат как да се облечете, когато кандидатствате в банка, и как – ако кандидатствате в дизайнерска агенция.

Загасих си фаса в пепелника, и се прибрах на сухо и топло.