Wiseacre`s blog

Случаят с тъй наречените вкупом “български медици” започна да прилича на сълзлива сапунена опера. В продължение на осем години медиите ни занимаваха с хода на делото. Хората посрещнаха 2007-ма с хартиени лентички. Джордж Майкъл пя в София. Всичко вонеше на рекламна кампания. Кампания, която продължава и в момента. Като се започне със секретарката на президента, която онзи ден сънена, не измила очите и неизпита кафето си, в ранни зори се е втурнала да набира спешно указ за помилване, за да го даде на шефа си навреме за подпис и се завърши с разните апартаменти, GSM-и, банкови сметки и опростени здравни осигуровки. Заговори се и за намиране на работа.

Акцията “Не сте сами” беше пълна пародия поне от две гледни точки. Първо – те бяха сами. Каквото и да си говорим, ако бяха осъдени на смърт никой в България нямаше да хване самолета за Либия за да бъде обесен заедно с тях. На Коледа, Нова година и останалите празници все повече и повече хора просто не мислеха за тях. От друга страна това беше кампания подкрепяща няколко души. Ами останалите българи по света? Колко от тях получават същата или пропорционално на ситуацията адекватна подкрепа? Кой ще се вдигне в защита на шофьор на камион, несправедливо обвинен, че е предизвикал катастрофа в САЩ? Шофьорче? Че на кой му пука, да не е доктор или учител. Във великите демократични САЩ? Че кой български политик ще дръзне да обвини съдебната им система? Абсурд … (Това е измислен пример, всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна.)

Чета в сайта на “Стандарт” какво пише в броя му от 26 юли 2007:

Ролята на външния министър за процеса в Либия бе на лошия герой. Това заяви външният ни министър Ивайло Калфин вчера. Дипломат №1 припомни острата си реакция след потвърждаването на смъртните присъди през декември 2006 г. Министърът призна, че е имало готовност за негова визита в Либия, ако смъртните присъди бъдат окончателно потвърдени. Целта бе присъдите да не бъдат изпълнени, обясни Калфин.

Представете си как някъде към два или три след полунощ Сесилия Саркози с уморен глас казва на умисления Муамар Кадафи: “Виж какво, приятелю, не се дърпай … Пусни ги, че едвам го удържаме Калфин, а знаеш какви зверове са българските министри на външните работи …” Смешно или тъжно изглежда? Лесно е сега да показваме мускули. Лесно е да интерпретираме в положителна светлина минали събития. Да поизлъскаме малко миналите си постъпки.

Това от което имаме нужда в момента е информация. Да научим какво всъщност ставаше в Либия през последните осем години. Необходими са пълни и точни преводи на български на всички решения на либийските съдилища, по възможност – на протоколите от заседанията, а задължително и на становищата на световните експерти. Трябва да знаем какво се случи в нощта преди екстрадицията, а също и нейната цена. Кой ще плати тази цена? Трябва да знаем текста на споразумението от 80-те, по силата на което български гражданин осъден на доживотен затвор в Либия, може да си излежи присъдата в България. Вероятно това споразумение може лесно да бъде намерено, вероятно и в Интернет го има, но трябва, заедно с другите документи да бъде навряно в очите на хората. Трябва ни обективно е неемоционално пресъздаване на историята.

Мантрата “Те са невинни” нищо не значи и никого не убеждава. Това не е футбол – не може да разсъждаваме “какъв фен си ти бе, нямаше дузпа”. Имало или нямало дузпа, трябва да видим видеозаписа и да продължим напред. Или поне да знаем къде можем да го намерим, ако ни заинтересува.